Във възхищение и силно възбуждение

Първата среща на Алеко с Черни връх, 1889 г. – „Пътеописанието” на Никола Тантилов, публикувано през 1907 г. във Възпоменателен туристически лист (отдавна библиографска рядкост) по повод десет години от гибелта на Щастливеца.
Беше 11 юли (стар стил) 1889 г. Имам свободно от служба време. В прашна София не се стои. Алеко работеше дома си в малката къщичка на бул. „Дондуков” и, мисля, с помощта на Пенчо Славейков превеждаше Лермонтовия „Демон”. Бях уверен, че ще се съгласи за излет.

По това време околността на столицата твърде малко се посещаваше от нас, градските хора; това се считаше като право на живущите тук чужденци и ние гледахме на тях като на такива, които с обиколките си около София търсят средство да убиват празното си време, от слободия. В 15 минути съглашението между Алеко и мене беше свършено; по руската триверстова карта – маршрутът съставен, разбира се, за места, които ни един от нас не познаваше.

Времето за тръгване: на утрешния ден, 12 юли, 5 часа сутринта, се срещаме в „Борисовата градина” с по една тояга в ръка, по един вързоп най-скромна провизия, колкото за един ден, макар че щяхме да ходим 5 дни, и с картата в джоба за водач. Радост почти детска ни обладаваше. Към 10 часа бяхме на Германския манастир. После пладне газим Искъра към Панчарево – мост за минаване не търсим, понеже считаме, че пречки за нас не съществуват. Намираме, че по своята дивна хубост Панчарево е рай на земята, и считаме себе си първите щастливци, като сме открили тоя кът на дивна хубост.

Продължаваме пътя. Омайно лъкатушеше между високите канари Искър и във висинето посреща ни между една привлекателна гора Кокалянският Урвишки манастир, към който се стремим, водени от картата. Забравихме хубостите на Панчарево. Тук сме вече във възхищение, а Алеко е в силно възбуждение и поетическо настроение. Той веднага пренесе във въображението и мечтите си на нашия Урвич всички алпийски туристи.

За начало на това реши да създаде Урвич клуб, както има и алпийски клубове. И наистина следващата година на 11 май, когато всъде в природата блика живот и младост, той водеше вече на същото място, царството на неговите „незабудки” (незабравки), които много обичаше, своята рожба „Урвич клуб”. Импровизира и Урвишки марш. В своето възхищение сякаш че обгръщаше всички около си и като че ли сам растеше заедно с височините.

Тоя „Урвич клуб”, в който влизаха и славяни от други народности в София, просъществува седем години и всяка година на 11 май подновяваше силите си там. Обаче на 1897 г. Алеко не дойде със своите урвищенци – той отиде в Радилово…

Повтарям, че при първото приближаване на нас двама ни към Урвишкия манастир Алеко беше в силно възбудено състояние и поетическо настроение. Туй, че мръква, че имаме още да вървим по стръмен, каменист и непознат балкански път, че почна отдалеч да се святка и гърми, малко искахме да знаем. Но когато съвсем се стъмни и плисна пороен дъжд и светкавици и гръмотевици се разнасяха около нас в балканската самотия, видяхме, че малко на риск сме го ударили.

Обаче възбуденото състояние и веселото настроение не ни напусна, напротив, още повече се усили, когато към 11 часа бяхме вече на сушина в килията на дяда игумена, облечени не зная в що, за да могат да се изсушат мокрите ни дрехи, които съблякохме веднага.

На 13-и имахме голяма почивка в манастира, разбира се, без да спим в него; обикаляхме целия ден по височините и обмисляхме плана за предстоящото ни изкачване на Витоша. Пренощувахме в мандрата под манастира, разбира се, като имахме за постеля сено, а за покривка – свода небесен. На 14 юли преди изгрев слънце потеглихме за с. Железница, гдето открихме много горещи извори, и оттам се закатерихме по стръмнината нагоре.

В селото на механата видяхме само една бабичка; всички селяни бяха вече в полето и тя ни даде ценния кураж, че като нас момчета за три часа могат да се намерят на Черни връх. Това май не излезе вярно, но все едно, ние бяхме доволни, защото, както си бяхме изплезили езиците, все поглеждахме часовника дали са минали три часа. Те наистина минаха, но вместо целта на пътя ни отдалеч се показаха 10 овчарски кучета. Кучетата бяха привикани от овчарите, които ни посрещнаха в колибата си, разхладиха ни с кисело мляко.

Без особени приключения към един часа бяхме на точка, от която, като огледахме околността, според сведенията, които имахме, заключихме, че сме на Черни връх. Тук, капнали от умора и от силна горещина, мъчно можехме да разсъждаваме, но впечатлението и възхищението, особено на Алеко, бяха такива, каквито мъчно могат да се предадат. Те само се чувствуват, и то в момента, в който се изпитват.

Като поотпочинахме, хапнахме, пийнахме водица, тъй като подкрепително спиртно питие не счетохме нужно да носим, и като ни пообрули вятърът, тръгнахме из незнайната Витоша по направление към запад. Скитанията ни, изгубванията ни за всяка посока, откриването на нови и нови омайни кътове и възхитителни гледки се редяха едно след друго. Алеко замечта следующия празник да събере приятели, но непременно със семейства и с музика и да дойдат пак тук; толкова се беше захласнал, та мислеше, че панорамите, които ни се откриваха, са пред самата София.

Но след тези възхищения за нас оставаше тъжното впечатление, че сме се изгубили из Витоша – картата вече не ни помагаше, па и за вечеря нямахме нищо; имахме тук-там малки премеждия, но никакъв звяр не видяхме. Помирихме се с мисълта, че нощта ще прекараме в пълна неизвестност, в страх и от среща с мечки. Но не преставахме да блуждаем напред.

Най-сетне към 10 часа далеч пред нас заблещукаха светлини. Радостта ни нямаше край. След половин час бяхме във Владая. Значи за един ден, 14 юли, пребродихме цяла Витоша, която за нас беше омайна гледка, но се оказа, че е и не по-малко опасна девственица. Във Владая, щом седнахме, от какво беше, не зная, Алеко се разтрепера и претегли през нощта една треска. На 15 юли си почивахме по реката на Владая, дето Алеко ми чете и си поправи критиката на „Поемата на злото” от Стоян Михайловски, а на 16-и крачехме вече към София.

Чисто, невинно, почти детско възхитително бе това пътуване. То постави началото на големите излети от София за Черни връх, а заедно с това се тури основата на организираната туристика.

Подир една година ние бяхме пак на същото място и с по-голяма компания; Алеко беше все тъй възхитителен, все жизнерадостен, но екстазът при първото изкачване липсваше; той само разправяше за него и като че ли не беше на същия Черни връх.

След това той стана създател на екскурзии към Черни връх и искаше да води все нови и нови компании, за да поживее наново с чувствата на тези, които пръв път отиват там.

Никола ТАНТИЛОВ, 1907

Източник: http://popovart-sofia.eu

„Опознай родината си, за да я обикнеш“

По стъпките на Алеко с приятел е състезание със социален елемент в който искаме да запознаем всички участници със събитието предшестващо масовите изкачвания до вр. Черни връх и поставило началото на изграждането на  първото туристическо дружество в България. Основоположници са великия писател Алеко Константинов и Никола Тантилов през 1889 г. За целта на финала на краткото трасе (вр. Черни връх) сме подготвили 5 въпроса на които всеки участник може да отговри и така да се запознае с любопитни факти около тяхното изкачване. Отговорилите правилно ще участват в томбола с различни награди. Целият пътепис описващ тяхното приключение може да прочетете тук. Издаваме Ви малък жокер, ето и първите 3 въпроса.

Коя е годината на първото изкачване на Черни връх от Алеко Константинов?
* 1984 г.
* 1889 г.
* 1890 г.
* 1885 г.

Кой е спътникът на Алеко Константинов по време на първото изкачване на върха?
* Д-р Кръстьо Кръстев
* Димитър Илков
* Д-р Бончо Боев
* Никола Тантилов

Коя е началната точка на походът им?
* Борисовата градина
* с. Княжево
* с. Владая
* Панчарево