По стъпките на Алеко с приятел


Тичаме и шумките хрущят под краката ни. Приятелят ми Алеко е запотил очила, а по брадичката му се стича пот. И какво от това нали сме двамата, нали тичаме от село Желечница до Черни връх. Боровете хвърлят черни сенки и иглички хвърчат изпод туристическите ни обувки. Красиво е. Тихо и красиво, а ние двамата Тантилов и Алеко тичаме и ни е леко. Леко и радостно, защото планината е радост, защото е щастие да тичам с приятел през най-красивите кътчета на Витоша. След малко ще ни настигнат и другите две семейства и ще ходят бързешком по далечния, обходния маршрут през Желечница с красивите борове, до Черни връх осеян тук-там с морени, та чак до село Владая и не се оплакват, а напротив смеят се “И ние като вас тичаме да обходим Витоша и да видим дали можем да се справим за най-бързото възможно време”.
Алеко се усмихва и за малко спира уморен до един от вековните борове. “Чакай, поне да си забърша очилата, Тантилов. То, ако се разчита на теб ще бягаме през цялото време и не Витоша, а България ще пробягаме”.
Аз, го сръчквам и казвам:
– Слушай, приятелю, по отбори сме. Ние сме само двамата и ако не сме първи, какъв е смисъла да бягаме от Железница до Черни връх. Виж, хората са тръгнали с целите си семейства по дългия маршрут от 30 км. чак до село Владая.
– Ами ти нямаш спирка Тантилов – смее се Алеко. Годината е 1889 г. Малко след това Алеко Константинов, ще организира първото туристическо дружество в България, по това бягане ще се запомни. То е предходно!
Благородни борове, пръснати бели морени и поляни с нацъфтели жълтурчета и лилави минзухари.
Денят е 6-ти октомври. Мисля, си дали, ако много от нас тръгнем наистина да бягаме по двама или със семействата си за време по пътя на Тантилов и Алеко, дали поне малко няма да достигнем тяхната висота, онова величие на българина, което го е извисявало през всички векове на изпитание и въпреки това е успял да спаси чадата си и все повече го е завладявал онзи патриотизъм, който го прави повече родолюбец от всички нации по света. Повече жизнен и весел, та чак му се иска да запее “Хубава си моя горо, миришеш на младост”, но не онази тъжна част, а тази за вечната младост, за жизненоутвърждаващите сили на Алеко и Тантилов и дори за такива като моите деца например, които ще бягат, за да дишат чистия планински въздух, да се възхитят на вековните борове, да откъснат есенни минзухари.
И накрая ще целунат по зачервените и запотени бузки внуците ми затова, че са устоели, затова, че вървят по стъпките на Алеко и Тантилов на 6-ти октомври за първи път и дано стане традиция, за да има приятели и семейства, които да искат да пренесат патриотизма на двамата първи от 1889 година до наши дни.

Силвана Младенова

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *