Източник: Може да видите оригиналният разказ на tabakoff.eu

…със състезателен характер

Като правило, запалените туристи винаги свързват Витоша с Алеко Константинов, ей така – по презумпция. И как иначе – Алеко, заедно със съратника си Никола Тантилов, правят първото туристическо изкачване на Черни връх и поставят основите на организирания туризъм в България.

По този повод, Туристическо дружество Боерица и SOS Планински Спортен Клуб организират състезателно изкачване на Черни връх, по стъпките на двамата пътешественици. Целта е да сформираш малък отбор, от поне двама човека, и къде с бързо ходене, къде с притичване или дори спринтиране, да стигнеш до Черни връх за по-малко от 4.5 часа (или до Владая за 9 часа).

Стартът на състезанието е по изгрев слънце, от с. Железница, а участниците тази година бяха 100-ита (че май и повече) човека.

Та, събрахме и ние един малък отбор от двама атлети и един фотограф, и в 7:30 бяхме на уреченото място.

Пътешествието на самия Алеко и съратника му започва от Борисовата градина, на 12 юли (стар стил), в 5 сутринта. Оттам към Германския манастир, през Панчарево (прехвърляйки р. Искър), Кокалянски манастир, Урвички манастир и… за да е по-драматично, в дъжд.

След еднодневна почивка, на 14-ти, двамата туристи се запътват към село Железница, малко преди изгрев. Неслучайно нашият старт е именно там, малко над с. Железница, на разклона за с. Плана.

С ръка на сърцето мога да кажа, че ранното ставане си заслужава, защото планината е най-красива рано сутрин, по изгрев. Оранжевото небе и вдигащата се мъгла в далечината придаваха неповторим епичен привкус. А състезателите бързичко крачеха, за да се качат над нивото на облаците.

В селото на механата видяхме само една бабичка; всички селяни бяха вече в полето и тя ни даде ценния кураж, че като нас момчета за три часа могат да се намерят на Черни връх.

Ха, ние оправдахме плановете на бабата отпреди 130 години.

Времето също беше доста благосклонно към нас – нито прекалено горещо, нито студено. Тихо, и без много вятър, идеално за съботно планинарстване.  Ааа, да, и на фона на тази идилия, около нас тичаха сърнички.

Малко над 3 часа от началото на състезанието, по време на което лично аз бях раздвоен между съревноваването с другите и снимането, вече виждаме целта.

Пресичайки финала, точно пред метеорологичната станция, ни остава време за почивка, хапване и още няколко снимки.

Чисто, невинно, почти детско възхитително бе това пътуване. То постави началото на големите излети от София за Черни връх, а заедно с това се тури основата на организираната туристика.

Отдавайи почит към Щастливеца, хващаме обратния път към София. Поздравяваме организаторите за отличната организация и им обещаваме, че ако догодина сме живи и здрави – ще се включим пак. Ето и сайтът на събитието: https://postupkitenaaleko.com/

Автор: Димитър Табаков

Източник: Може да видите оригиналният разказ на tabakoff.eu

Благодарим на Силвана Младенова, която се е вдъхновила от нашето състезание и е написала, този чудесен разказ посветен на „По стъпките на Алеко с приятел“.

Тичаме и шумките хрущят под краката ни. Приятелят ми Алеко е запотил очила, а по брадичката му се стича пот. И какво от това нали сме двамата, нали тичаме от село Желечница до Черни връх. Боровете хвърлят черни сенки и иглички хвърчат изпод туристическите ни обувки. Красиво е. Тихо и красиво, а ние двамата Тантилов и Алеко тичаме и ни е леко. Леко и радостно, защото планината е радост, защото е щастие да тичам с приятел през най-красивите кътчета на Витоша. След малко ще ни настигнат и другите две семейства и ще ходят бързешком по далечния, обходния маршрут през Желечница с красивите борове, до Черни връх осеян тук-там с морени, та чак до село Владая и не се оплакват, а напротив смеят се “И ние като вас тичаме да обходим Витоша и да видим дали можем да се справим за най-бързото възможно време”.

Алеко се усмихва и за малко спира уморен до един от вековните борове. “Чакай, поне да си забърша очилата, Тантилов. То, ако се разчита на теб ще бягаме през цялото време и не Витоша, а България ще пробягаме”.

Аз, го сръчквам и казвам:
– Слушай, приятелю, по отбори сме. Ние сме само двамата и ако не сме първи, какъв е смисъла да бягаме от Железница до Черни връх. Виж, хората са тръгнали с целите си семейства по дългия маршрут от 30 км. чак до село Владая.
– Ами ти нямаш спирка Тантилов – смее се Алеко. Годината е 1889 г. Малко след това Алеко Константинов, ще организира първото туристическо дружество в България, по това бягане ще се запомни. То е предходно!
Благородни борове, пръснати бели морени и поляни с нацъфтели жълтурчета и лилави минзухари.

Денят е 6-ти октомври. Мисля, си дали, ако много от нас тръгнем наистина да бягаме по двама или със семействата си за време по пътя на Тантилов и Алеко, дали поне малко няма да достигнем тяхната висота, онова величие на българина, което го е извисявало през всички векове на изпитание и въпреки това е успял да спаси чадата си и все повече го е завладявал онзи патриотизъм, който го прави повече родолюбец от всички нации по света. Повече жизнен и весел, та чак му се иска да запее “Хубава си моя горо, миришеш на младост”, но не онази тъжна част, а тази за вечната младост, за жизненоутвърждаващите сили на Алеко и Тантилов и дори за такива като моите деца например, които ще бягат, за да дишат чистия планински въздух, да се възхитят на вековните борове, да откъснат есенни минзухари.

И накрая ще целунат по зачервените и запотени бузки внуците ми затова, че са устоели, затова, че вървят по стъпките на Алеко и Тантилов на 6-ти октомври за първи път и дано стане традиция, за да има приятели и семейства, които да искат да пренесат патриотизма на двамата първи от 1889 година до наши дни.

Автор: Силвана Младенова